Библейската история в "Марма, Мириам" на Теодора Димова

Заглавието на книгата и корицата ми изглеждаха някак странни, далечни и студени. Не знаех какво да очаквам и дали ще ми пасне на моментната настройка, затова, след началните страници, изпитах някакво облегчение и уюта на познатото когато установих, че книгата пресъздава Библейската история, историята на Исус, с всичките известни съпътстващи персонажи и познати развръзки, изложена в един по-приемствен, емоционален, литературен вариант.

Може да се каже, че героите в историята оживяват; представяш си ги като реални хора, с характери и чувства...истински литературни персонажи. В същото време се запазва формата на разказ от 3-то лице; всички образи са предадени чрез думите на разказващия, което оставя някаква дистанция, така че историята да не заприлича съвсем на художестена литература, а все още с усещане за библейско повествование.

Събитията се разгръщат, появяват се герой след герой, всеки открояващ се с някаква индивидуалност и вълнения и поемащ на свой ред трагичната си участ. Именно трагична.

Впечатли ме акцентът върху трагизма в битието на тези хора. Успоредно с предреченото страдание на Исус, над всеки един от приближените му има виснал, предвещан трагизъм. Всеки от тях е осъден да завърши пътя си в страдание...дошло като неизменна, съпътстваща част от привилегията да са избрани.

Какъв беше смисълът на цялото това страдание? Не мога да претендирам да разбирам дълбокия смисъл на тези древни истории. Това, което усещам, за себе си, е че четивото е сякаш предназначено за страдащите и съдържа една специфична привлекателност за тях.

Ако ти страдаш и губиш надежда и смисъл, получаваш последна опора и успокоение във вглъбяването и идентификацията с трагичната участ на персонажите - на светите хора, първите повяврали на Исус. Всеки от тях е представен като обикновен човек с недостатъци, живеещ в съмнения и клонящ към трагичния си залез. И все пак животът им е окачествен като смислен, основоположен от това, че са направили определен избор.

Гледната точка върху страданието се променя - в тази светлина то може да изглежда достойно и не обезсмисля живота на човек, при наличие на вътрешна морална опора. Което не изключва възможността за фалшиво чувство за морално превъзходство, но това е вече друга история...