Тези дни ми прави впечатление, че първите ми мисли при събуждане ми подсказват съществената страна на текущо обсебващите ме екзистенциални проблеми. В момента на събуждане имам сравнително ясна и изчистена формулировка за това кое точно представлява проблем, какво искам и какво ме измъчва.
Малко по-късно през деня, след като вече съм станала и задействала нормалните неща, тези формулировки се покриват, изчезват...сякаш съм затулила проблема, защото се залисвам с текущите неща или започвам да го виждам другаде, а не там където всъщност се е проявил. Така ми се струва, че става.
А възможно е също сънят просто да е смлял информацията от последните впечатления и на събуждане да съм имала готовата формулировка...обобщението за това, което ме е мъчило. За всеки случай в момента ми се струва, че такова сутрешно просветление е наистина много дълбоко и насочващо.
събота, 27 февруари 2010 г.
вторник, 23 февруари 2010 г.
Положителната наркомания
Миналата година ходих с компания запалени планинари на зимен преход. Стартирахме с пълно почти военно снаряжение пред погледите на местни жители в селце от подножието на планината. И това след като ни бяха казали, че в тези условия нямало как да стигнем горе. Не знаеха с кого си имат работа. Един от групата ни самодоволно каза: "Тия сигурно ни мислят за луди".
Наистина. Странно е как човек не само пред погледите на случайните наблюдатели, но и пред собствения си поглед в по-късен период може да изглежда странно и необосновано увлечен на отдава големи количества време и енергия в нещо, което по някакъв начин е станало толкова важно за него в този период.
Увлечение. Минавали сме през различни периоди. Когато отмине, отбелязваш как тогава си намирал неизчерпаема енергия за нещо, за което сега те мързи да се помръднеш...или просто ти е безразлично. А тогава не само, че те е държало, но и те е държало в един собствен свят.
Струва ми се, че подобни увлечения - по спорт, по хоби като планинарство, по изкуство, по човек - имат присъщ идеализъм, усещането, че чрез тях в живота ти прониква нещо специално, живота ти се оцветява, придобива качество. Стига да си имал късмета да повярваш или да се поддадеш на нещо такова. Нещо илюзорно,защото сами виждаме колко е нетрайно, или субективно... сякаш родено от случайното пресичане на някакви дълбоки и неразгадаеми вътрешни потребности и културни обусловености със случайни външни обстоятелства, при които нещо конкретно (дейност, произведение на изкуството, конкретен човек) стават толкова привлекателни за нас и са способни да оцветят и запълнят целия ни живот...
Ставаме като анимационните герои дето в един момент тръгват с очи с въртящи се кръгове сляпо и неконтролируемо в някаква посока. Това бих го нарекла "положителна наркомания"... един психологически заместител на дълбоките нужди на вечно търсещото ни същество.
Наистина. Странно е как човек не само пред погледите на случайните наблюдатели, но и пред собствения си поглед в по-късен период може да изглежда странно и необосновано увлечен на отдава големи количества време и енергия в нещо, което по някакъв начин е станало толкова важно за него в този период.
Увлечение. Минавали сме през различни периоди. Когато отмине, отбелязваш как тогава си намирал неизчерпаема енергия за нещо, за което сега те мързи да се помръднеш...или просто ти е безразлично. А тогава не само, че те е държало, но и те е държало в един собствен свят.
Струва ми се, че подобни увлечения - по спорт, по хоби като планинарство, по изкуство, по човек - имат присъщ идеализъм, усещането, че чрез тях в живота ти прониква нещо специално, живота ти се оцветява, придобива качество. Стига да си имал късмета да повярваш или да се поддадеш на нещо такова. Нещо илюзорно,защото сами виждаме колко е нетрайно, или субективно... сякаш родено от случайното пресичане на някакви дълбоки и неразгадаеми вътрешни потребности и културни обусловености със случайни външни обстоятелства, при които нещо конкретно (дейност, произведение на изкуството, конкретен човек) стават толкова привлекателни за нас и са способни да оцветят и запълнят целия ни живот...
Ставаме като анимационните герои дето в един момент тръгват с очи с въртящи се кръгове сляпо и неконтролируемо в някаква посока. Това бих го нарекла "положителна наркомания"... един психологически заместител на дълбоките нужди на вечно търсещото ни същество.
неделя, 14 февруари 2010 г.
За символизма в общуването
Да си открит и искрен е неоспорим идеал. Винаги съм си мислeла, че част от съзряването ми е да се науча да бъда все по-открита, да не изкривявам в комуникацията несъзнателно фактите, да бъда в комфорт с истината, да представям във всеки момент "себе си". Нещата обаче не са толкова еднозначни. Комуникацията изисква и дипломация и преценка за отсрещната позиция.
Неизбежният елемент на "актьорство" не е задължително неискреност, а по-точно необходимост да изразиш посланието на комунакацията по начин, който да е подходящ за получателя и за ситуацията. Един вид подбор на изразните средства.
Например, питаш близък как е преминало дадено важно събитие, като всъщност не се интересуваш конкретно от събитието, а искаш да му покажеш своята ангажираност и съпричастност. Т.е. при комуникацията, във всеки един момент, съзнателно или не, подбираш изразни средства под някаква обща цел, за да предадеш послание, както и обратното, поведението ти е винаги повлияно от целта на посланието ти.
Т.е. един низ от съзнателно или несъзнателно подбрани изразни средства са нещо като символи за предаване на съобщение в по-общ план. В зависимост от съзнанието ни за силата на символите може да създадем нещо като игра, при която по много фин начин да предаваме съобщения. На най-основно ниво ние постоянно и по необходимост "изиграваме" послания и позиции.
Макар това да изглежда в противовес с откритостта, по същество не е манипулативност, доколкото просто подбираме изразните средства. Но същия принцип - за символизма на изразните средства, способността им да действат не пряко, а чрез непряко внушение - би трябвало да е основен и за манипулацията.
Неизбежният елемент на "актьорство" не е задължително неискреност, а по-точно необходимост да изразиш посланието на комунакацията по начин, който да е подходящ за получателя и за ситуацията. Един вид подбор на изразните средства.
Например, питаш близък как е преминало дадено важно събитие, като всъщност не се интересуваш конкретно от събитието, а искаш да му покажеш своята ангажираност и съпричастност. Т.е. при комуникацията, във всеки един момент, съзнателно или не, подбираш изразни средства под някаква обща цел, за да предадеш послание, както и обратното, поведението ти е винаги повлияно от целта на посланието ти.
Т.е. един низ от съзнателно или несъзнателно подбрани изразни средства са нещо като символи за предаване на съобщение в по-общ план. В зависимост от съзнанието ни за силата на символите може да създадем нещо като игра, при която по много фин начин да предаваме съобщения. На най-основно ниво ние постоянно и по необходимост "изиграваме" послания и позиции.
Макар това да изглежда в противовес с откритостта, по същество не е манипулативност, доколкото просто подбираме изразните средства. Но същия принцип - за символизма на изразните средства, способността им да действат не пряко, а чрез непряко внушение - би трябвало да е основен и за манипулацията.
вторник, 9 февруари 2010 г.
Манипулация
Гледайки неотдавна прословутия Zeitgeist, ми се наби следното впечатление: Не може ли този филм да бъде обвинен в същия порок, срещу който сам се противопоставя: манипулативността.
Нямам предвид конкретните изводи на филма, а по-скоро стила, в който се представят. Непоклатимата увереност, с която се избира и обявява даден извод на базата на по-общи предпоставки.
Например защо наблюденията за общ символизъм в религиите да водят директно до извода, че последните са измислени именно за целите върху които филмът се фокусира? Не че не е вероятно, но определено заключението не е толкова очевидно.
Може би избраната медия (филм) налага стегнато и директно изложение... Наистина още много стегнати кратки разкази могат да се направят, а крайното разсъждение остава за аудиторията.
Как да развиеш способност за критична преценка на целия този материал. Хрумна ми, че за това ще помогне и съзнанието за някои класически и неостаряващи методи за манипулация. Може би са поизтъркани, но за себе си бих ги обобщила.
1. Замаскиране на агресия чрез изиграване на позицията на жертвата.
"Налага ми се да се защитя."
2. Подсилване на тези чрез позоваване до авторитет - някой, на когото публиката има доверие и(ли) симпатизира.
Например с привличането на хора на изкуството за защита на кампании.
3. Мотивиране към действие чрез пробуждане на вътрешни желания.
Желания като стремежа за себереализация. Например лицето, което на съзнателно ниво защитава аргументирано целите на каузата, но на още едно успоредно ниво ликува, че прави нещо важно и значимо. Че е носител на промени, които надхвърлят неговото лично съществуване... Или пък, че се е преместил от обикновеното си съществуване към обществото на определени хора.
Нямам предвид конкретните изводи на филма, а по-скоро стила, в който се представят. Непоклатимата увереност, с която се избира и обявява даден извод на базата на по-общи предпоставки.
Например защо наблюденията за общ символизъм в религиите да водят директно до извода, че последните са измислени именно за целите върху които филмът се фокусира? Не че не е вероятно, но определено заключението не е толкова очевидно.
Може би избраната медия (филм) налага стегнато и директно изложение... Наистина още много стегнати кратки разкази могат да се направят, а крайното разсъждение остава за аудиторията.
Как да развиеш способност за критична преценка на целия този материал. Хрумна ми, че за това ще помогне и съзнанието за някои класически и неостаряващи методи за манипулация. Може би са поизтъркани, но за себе си бих ги обобщила.
1. Замаскиране на агресия чрез изиграване на позицията на жертвата.
"Налага ми се да се защитя."
2. Подсилване на тези чрез позоваване до авторитет - някой, на когото публиката има доверие и(ли) симпатизира.
Например с привличането на хора на изкуството за защита на кампании.
3. Мотивиране към действие чрез пробуждане на вътрешни желания.
Желания като стремежа за себереализация. Например лицето, което на съзнателно ниво защитава аргументирано целите на каузата, но на още едно успоредно ниво ликува, че прави нещо важно и значимо. Че е носител на промени, които надхвърлят неговото лично съществуване... Или пък, че се е преместил от обикновеното си съществуване към обществото на определени хора.
Абонамент за:
Публикации (Atom)