Толкова е лесно да разбереш в този момент защо древния човек е одушевявал небето и си го е представял обитавано от особени приказни същества. При това същества с вероятно по-силно и сигурно присъствие на този свят от нас. Как иначе би могъл да се чувства древният човек на Земята, освен като на гости... Във всеки момент може да се случи нещо заплашително, като грандиозна буря, без ясна причина. Човекът не е знаел "правилата" и е бил като на "чужда" територия. А интуитивно му е заложено да очаква, че някой, някаква сила, все пак определя правилата.
Вродената склонност към одушевяване, в комбинация с вродения егоцентризъм лесно водят до допускането, че "това там", което определя правилата, знае за нас, усеща постъпките ни и може да ни накаже и изгони, ако поиска.
Тези неща ли наистина основават човешката вяра във висши създания, в Богове? Това ли е религиозното чувство?
В днешно време е актуална темата за преосмисляне на религията. От една страна, науката е оборила идеите за одушевени властващи сили над света. От друга, хората продължават да имат нужда от Нещо, което науката единстствено не може да замести.
Kакво всъщност е религията? Какво означава тя за искрено вярващия? Има ли елементи на "религиозност" в някои дейности на съвременния агностично настроен човек? Може би в изкуството? В любовта, в науката, в ритуалите? Актуален въпрос и маркер за самоанализиране.
Няма коментари:
Публикуване на коментар