Положителната наркомания

Миналата година ходих с компания запалени планинари на зимен преход. Стартирахме с пълно почти военно снаряжение пред погледите на местни жители в селце от подножието на планината. И това след като ни бяха казали, че в тези условия нямало как да стигнем горе. Не знаеха с кого си имат работа. Един от групата ни самодоволно каза: "Тия сигурно ни мислят за луди".

Наистина. Странно е как човек не само пред погледите на случайните наблюдатели, но и пред собствения си поглед в по-късен период може да изглежда странно и необосновано увлечен на отдава големи количества време и енергия в нещо, което по някакъв начин е станало толкова важно за него в този период.

Увлечение. Минавали сме през различни периоди. Когато отмине, отбелязваш как тогава си намирал неизчерпаема енергия за нещо, за което сега те мързи да се помръднеш...или просто ти е безразлично. А тогава не само, че те е държало, но и те е държало в един собствен свят.

Струва ми се, че подобни увлечения - по спорт, по хоби като планинарство, по изкуство, по човек - имат присъщ идеализъм, усещането, че чрез тях в живота ти прониква нещо специално, живота ти се оцветява, придобива качество. Стига да си имал късмета да повярваш или да се поддадеш на нещо такова. Нещо илюзорно,защото сами виждаме колко е нетрайно, или субективно... сякаш родено от случайното пресичане на някакви дълбоки и неразгадаеми вътрешни потребности и културни обусловености със случайни външни обстоятелства, при които нещо конкретно (дейност, произведение на изкуството, конкретен човек) стават толкова привлекателни за нас и са способни да оцветят и запълнят целия ни живот...

Ставаме като анимационните герои дето в един момент тръгват с очи с въртящи се кръгове сляпо и неконтролируемо в някаква посока. Това бих го нарекла "положителна наркомания"... един психологически заместител на дълбоките нужди на вечно търсещото ни същество.