"Страна на чудесата за непукисти и Краят на света" на Харуки Мураками - кратък коментар

Тази книга ми достави удоволствието познато от детските книжки навремето - потапянето в един специфичен, въображаем свят. Не че това е нетипично преживяване на литературата по принцип. Но в тази книга има много типична приказност, един стилизиран свят с привкус на мистичност, сюреализъм, символи от приказки и истории от далечни отминали времена, усещане на границата на съзнателно и на мистично подсъзнателно, като в картина на Giorgio de Chiricо.




Направи ми впечатление освен това едно хедонистично вглъбяване на моменти в дребни субективни усещания - жаждата за сън в последните часове от изморителния ден и потапянето в него накрая...жаждата за релаксиращия ефект на уискито и удоволствието от него са описани така, че чак примамват да опиташ... Интровертни субективни преживявания, които те задържат в усещането за затворено лично пространство.

Такъв е, за мен специално, и Градът. То е като сън наяве..., заради сюреалистичното усещане. Зима, студени бели пространства, неколцина хора само и всеки персонаж стилизиран, представен единствено чрез ролята си в приказката, в една статична, в конфликт с никого роля; ненатоварващ с присъствието си, с Другостта си. Героят на романа спи през деня и гледа света само привечер или в облачни дни ... всичко това оставя впечатление за една ненатоварена от външния свят затвореност и интровертност... всичко се случва в познатото лично пространство, разширено да приеме едни непроменливи неколцина персонажи, Часовникова Кула, Река и Гора, оградени от стената на Града.

Библейската история в "Марма, Мириам" на Теодора Димова

Заглавието на книгата и корицата ми изглеждаха някак странни, далечни и студени. Не знаех какво да очаквам и дали ще ми пасне на моментната настройка, затова, след началните страници, изпитах някакво облегчение и уюта на познатото когато установих, че книгата пресъздава Библейската история, историята на Исус, с всичките известни съпътстващи персонажи и познати развръзки, изложена в един по-приемствен, емоционален, литературен вариант.

Може да се каже, че героите в историята оживяват; представяш си ги като реални хора, с характери и чувства...истински литературни персонажи. В същото време се запазва формата на разказ от 3-то лице; всички образи са предадени чрез думите на разказващия, което оставя някаква дистанция, така че историята да не заприлича съвсем на художестена литература, а все още с усещане за библейско повествование.

Събитията се разгръщат, появяват се герой след герой, всеки открояващ се с някаква индивидуалност и вълнения и поемащ на свой ред трагичната си участ. Именно трагична.

Впечатли ме акцентът върху трагизма в битието на тези хора. Успоредно с предреченото страдание на Исус, над всеки един от приближените му има виснал, предвещан трагизъм. Всеки от тях е осъден да завърши пътя си в страдание...дошло като неизменна, съпътстваща част от привилегията да са избрани.

Какъв беше смисълът на цялото това страдание? Не мога да претендирам да разбирам дълбокия смисъл на тези древни истории. Това, което усещам, за себе си, е че четивото е сякаш предназначено за страдащите и съдържа една специфична привлекателност за тях.

Ако ти страдаш и губиш надежда и смисъл, получаваш последна опора и успокоение във вглъбяването и идентификацията с трагичната участ на персонажите - на светите хора, първите повяврали на Исус. Всеки от тях е представен като обикновен човек с недостатъци, живеещ в съмнения и клонящ към трагичния си залез. И все пак животът им е окачествен като смислен, основоположен от това, че са направили определен избор.

Гледната точка върху страданието се променя - в тази светлина то може да изглежда достойно и не обезсмисля живота на човек, при наличие на вътрешна морална опора. Което не изключва възможността за фалшиво чувство за морално превъзходство, но това е вече друга история...

За неведомите пътища на мотивацията: Аз и Другият

Да вземем ситуацията, когато човек иска да свърши нещо, но безверието в положителния резултат му пречи дори да опита. Странно е по какви пътища тогава съдбата може все пак да успее да го мотивира. Предчувствието за успех, което би могло да те накара да се надигнеш за действие, не идва само от чисто логичното твърдение, че ако не пробваш, няма как да видиш, или пък че ще загубиш още един шанс.

Имах една приятелка, която се беше отказала от възможността да отиде на едно интересно място, поради страх от провал...на този фон аз пред нея направих всичко, за да отида, защото нямах нейните страхове, а напротив, голямо желание...и с действията си, без да я убеждавам, я накарах в крайна сметка да отиде...от което и в резултат тя остана доволна.

Струва ми се, че Другият и асоциацията ни с Другият играят изключително важна и съществена роля във формирането на вярата ни за това какво можем да постигнем и оформянето на нашите цели. "Щом тя успя, защо да не успея и аз".

Може би затова хората напредват повече, когато са в група...и това не само заради чистата взаимопомощ и заради конкурентността. Успехът на Другия участва във формирането на нашето собствено усещане за "възможно" и за "посока". В Другите, поне тези от нашия кръг, нашата "група", има част от нашето собствено Аз. Особено тези "себеподобни", с които сме постигнали свободата, спонтанността и откритостта на общуване, предполагаща наличето помежду ни на достатъчно сплав и сечение във възприятията. Техните цели и постижения неизбежно очертават представата ни за очаквана посока и собствени възможности.

Сънени мъдрости

Тези дни ми прави впечатление, че първите ми мисли при събуждане ми подсказват съществената страна на текущо обсебващите ме екзистенциални проблеми. В момента на събуждане имам сравнително ясна и изчистена формулировка за това кое точно представлява проблем, какво искам и какво ме измъчва.

Малко по-късно през деня, след като вече съм станала и задействала нормалните неща, тези формулировки се покриват, изчезват...сякаш съм затулила проблема, защото се залисвам с текущите неща или започвам да го виждам другаде, а не там където всъщност се е проявил. Така ми се струва, че става.

А възможно е също сънят просто да е смлял информацията от последните впечатления и на събуждане да съм имала готовата формулировка...обобщението за това, което ме е мъчило. За всеки случай в момента ми се струва, че такова сутрешно просветление е наистина много дълбоко и насочващо.

Положителната наркомания

Миналата година ходих с компания запалени планинари на зимен преход. Стартирахме с пълно почти военно снаряжение пред погледите на местни жители в селце от подножието на планината. И това след като ни бяха казали, че в тези условия нямало как да стигнем горе. Не знаеха с кого си имат работа. Един от групата ни самодоволно каза: "Тия сигурно ни мислят за луди".

Наистина. Странно е как човек не само пред погледите на случайните наблюдатели, но и пред собствения си поглед в по-късен период може да изглежда странно и необосновано увлечен на отдава големи количества време и енергия в нещо, което по някакъв начин е станало толкова важно за него в този период.

Увлечение. Минавали сме през различни периоди. Когато отмине, отбелязваш как тогава си намирал неизчерпаема енергия за нещо, за което сега те мързи да се помръднеш...или просто ти е безразлично. А тогава не само, че те е държало, но и те е държало в един собствен свят.

Струва ми се, че подобни увлечения - по спорт, по хоби като планинарство, по изкуство, по човек - имат присъщ идеализъм, усещането, че чрез тях в живота ти прониква нещо специално, живота ти се оцветява, придобива качество. Стига да си имал късмета да повярваш или да се поддадеш на нещо такова. Нещо илюзорно,защото сами виждаме колко е нетрайно, или субективно... сякаш родено от случайното пресичане на някакви дълбоки и неразгадаеми вътрешни потребности и културни обусловености със случайни външни обстоятелства, при които нещо конкретно (дейност, произведение на изкуството, конкретен човек) стават толкова привлекателни за нас и са способни да оцветят и запълнят целия ни живот...

Ставаме като анимационните герои дето в един момент тръгват с очи с въртящи се кръгове сляпо и неконтролируемо в някаква посока. Това бих го нарекла "положителна наркомания"... един психологически заместител на дълбоките нужди на вечно търсещото ни същество.

За символизма в общуването

Да си открит и искрен е неоспорим идеал. Винаги съм си мислeла, че част от съзряването ми е да се науча да бъда все по-открита, да не изкривявам в комуникацията несъзнателно фактите, да бъда в комфорт с истината, да представям във всеки момент "себе си". Нещата обаче не са толкова еднозначни. Комуникацията изисква и дипломация и преценка за отсрещната позиция.

Неизбежният елемент на "актьорство" не е задължително неискреност, а по-точно необходимост да изразиш посланието на комунакацията по начин, който да е подходящ за получателя и за ситуацията. Един вид подбор на изразните средства.

Например, питаш близък как е преминало дадено важно събитие, като всъщност не се интересуваш конкретно от събитието, а искаш да му покажеш своята ангажираност и съпричастност. Т.е. при комуникацията, във всеки един момент, съзнателно или не, подбираш изразни средства под някаква обща цел, за да предадеш послание, както и обратното, поведението ти е винаги повлияно от целта на посланието ти.

Т.е. един низ от съзнателно или несъзнателно подбрани изразни средства са нещо като символи за предаване на съобщение в по-общ план. В зависимост от съзнанието ни за силата на символите може да създадем нещо като игра, при която по много фин начин да предаваме съобщения. На най-основно ниво ние постоянно и по необходимост "изиграваме" послания и позиции.

Макар това да изглежда в противовес с откритостта, по същество не е манипулативност, доколкото просто подбираме изразните средства. Но същия принцип - за символизма на изразните средства, способността им да действат не пряко, а чрез непряко внушение - би трябвало да е основен и за манипулацията.

Манипулация

Гледайки неотдавна прословутия Zeitgeist, ми се наби следното впечатление: Не може ли този филм да бъде обвинен в същия порок, срещу който сам се противопоставя: манипулативността.

Нямам предвид конкретните изводи на филма, а по-скоро стила, в който се представят. Непоклатимата увереност, с която се избира и обявява даден извод на базата на по-общи предпоставки.

Например защо наблюденията за общ символизъм в религиите да водят директно до извода, че последните са измислени именно за целите върху които филмът се фокусира? Не че не е вероятно, но определено заключението не е толкова очевидно.

Може би избраната медия (филм) налага стегнато и директно изложение... Наистина още много стегнати кратки разкази могат да се направят, а крайното разсъждение остава за аудиторията.

Как да развиеш способност за критична преценка на целия този материал. Хрумна ми, че за това ще помогне и съзнанието за някои класически и неостаряващи методи за манипулация. Може би са поизтъркани, но за себе си бих ги обобщила.

1. Замаскиране на агресия чрез изиграване на позицията на жертвата.

"Налага ми се да се защитя."

2. Подсилване на тези чрез позоваване до авторитет - някой, на когото публиката има доверие и(ли) симпатизира.

Например с привличането на хора на изкуството за защита на кампании.

3. Мотивиране към действие чрез пробуждане на вътрешни желания.

Желания като стремежа за себереализация. Например лицето, което на съзнателно ниво защитава аргументирано целите на каузата, но на още едно успоредно ниво ликува, че прави нещо важно и значимо. Че е носител на промени, които надхвърлят неговото лично съществуване... Или пък, че се е преместил от обикновеното си съществуване към обществото на определени хора.